Бележки за литературната 2014 година: „Старите” не се предадоха, а нови все още няма

КотевРоман, който донесе  на автора си наградата на „Хеликон”, а този автор живее от няколко века край Тунджа. Професор по най-нова българска литература, считан за един от най-задълбочените познавачи на Йовков, посрещнат с овации пак тук, край Тунджа. Писател, който търси подмолите на народопсихологията на българина. Поет, на когото посмъртно бе издадена избрана книга „След хиляда години раздяла”.

Все тук, в Ямбол, в един обречен и същевременно продължаващ  да не се предава на тоталната пошлост град. Не е малко, въпреки че ние сме навикнали да стават едва ли не литературни чудеса в града ни, без да е ясно откъде идва това ни „подскачане”.

ХристоРоманът донесъл на Христо Карастоянов престижната награда „Орлето на Хеликон”, е „Една и съща нощ”. Така и не го сложиха на витрините на книжарниците в града ни, а в Регионалната библиотека, и то след  дълго закъснение, се появи един единствен екземпляр. И то в читалнята, а не в заемната…

 

СарандевПрофесорът, познат като страшилище за поколения студенти от Пловдивския университет, а иначе един вглъбен изследовател, помагал на не малко ямболски писатели, е Иван Сарандев. Навърши през 2014 г. достолепните 80 години. И се държа достолепно, макар някои от присъстващите да не бяха лесни за изтърпяване. Нямаше кой обаче да предложи проф.Сарандев за почетен гражданин на родния му Ямбол, нито пък за Голямата награда. Не се сетили, а истината е, че някои чисто и просто ги гонеше шубето.

Страхът край Тунджа е най-гадното, което се настани в последно време не само в литературните среди, а и като цяло сред хората на изкуството. И все повече и повече имам чувството, че се връща времето на Окръжния комитет на комунистическата партия.

Писателят, търсещ  подмолите в народоспихологията на българина, е, разбира се, Любомир Котев. Книга седма от неговия мисловен епос излезе от печат през 2014 г., а теренът става все по-хлъзгав, тъй като Котев има преди себе си силни, много силни книги с фрагменти – на Светлозар Игов, на Атанас Далчев, на Иван Динков. Има я и опасността от себеповторение, от загубването на собствените думи сред огромния масив на цитираните от Любо философи, пътешественици, социолози, политици.  „Народопсихологиите” на Котев  обаче продължават да са предизвикателство към залинялата мисъл, към измамата, че вече сме наясно с българина.

През 2014 година имаше няколко паметни вечери, някои под  синкопа на дъжда, други омаяни от илюзията, че край Тунджа  животът  е по-красив от глухарче. Творчеството на поета, белетриста, публициста,  широко скроения човек Георги Братанов, събра не много, но истински негови почитатели под стряхата на Младежкия дом. Защото Братанов позна, озаглавявайки преди много-много десетилетия първата си лирична книга „Ще ви потрябвам”.  Георги Братанов е сред малцината ямболски писатели, за които не съм чул лоша дума. Тук, край Тунджа, където е предостатъчно да се разделиш преди две минути с някой приятел, за да те наплеска тутакси пред първия срещнат какъв бездарник си. И какъв гадняр. Явно Братанов, не заради застигналата го слепота, разбира се, е имал огромна духовна широта, а и е внушавал  респект с поведението си, щом се е опазил от този наш изтребителен манталитет.

Което не означава, че трябва да забравяме думите на първия български литературен критик, Нешо Бончев от Панагюрище:”Литературното поле не е бална зала, та да се четкаме и да си правим комплименти”.

Ямбол даде през 2014 година и творения, които са по-скоро куриозни, като книгата „Ефирната възможност”. Все пак това е може би по-добре, отколкото научната конференция в село Скалица за неиндентифицираните летящи обекти. Научна конференция, на която имало лектор от Америка. Иван Иванов, родом именно от Скалица, и именно той в основата на целия този екзотичен епос, преди да поеме отново по неясните си пътища из САЩ ми обясни, че, всъщност, американският лектор бил той. А в нощта, определена за среща с извънземните, излезли само двама – Ванката и една негова братовчедка. Все пак не зная, може би тепърва учени ще кажат тежката си дума за книгата „Ефирната възможност”, която по думите на автора й, преобръщала фундаментални представи в човешкото познание…

…Завърна се за една вечер от света на сенките и друг поет, Марко Недялков, чиято книга щедро бе издадена от община „Тунджа”. През годините никога не съм бил почитател на този автор, но пресяването, което бе направено на този поетичен „помен”, промени, донякъде, представата ми за колоритния писател от Овчи кладенец, който в живота е преминавал като в карнавал.

Пъстрота не липсваше през този отлетял, но само като дати, литературен сезон. Волен Митев отново излезе на сцената с героя си детектив, ала този път вдигна летвата към исторически лабиринти. Твърде спорни, дори недостоверни, но тласкащи отново към прочит на живота на Петър Увалиев и Георги Марков. Романът „Възможната истина”, който Волен дълго време имаше, а все не се намираше начин да види печатница, бе едно от най-четивните заглавия, без това да го прави от най-качествените,  да не объркваме Калофер и Калифорния.

Прелетяха и странни птици из литературната гора, както бе с  Иван Колев и стихосбирката му „Бисерни късчета”. Големият скулптор не е голям майстор на мерената реч, но внесе колорит с праисторическото си излъчване. Всъщност, през 2014, „старите” асове не се предадоха, а нови просто не се появиха. Или аз съм ги проспал в книжовната суматоха. Дано да съм ги проспал, за да се окаже, че всъщност имаме нови, силни, даровити „гласове”.

Имаше, разбира се, и още автори, и още  книги, но не искам да ги слагам в графата „и други”. Иван Динков казваше, че това е най-голямото гробище, което литературата познава. Така че всичко по реда, стига да има дни пред  нас. Да има дни…

Борислав Ненов

About the Author :

Leave a reply